Всеки автор, когато напише лоша книга, иска името му да не се свързва с него. Младият  Ремарк отива крачка напред – след „Мансардата на бляновете“, от чувство за провал, изкупува всичкия тираж и сменя името си от Remark на Remarque. Желае да не се свързва името му с дебютната си книга. Не осъзнава какъв шедьовър измайсторява на шестнадесет години. Умел роман, където аторивите умения загатват за надграждане в следващите книги. Макар че написаното от него е на ниво, младият творец погрешно прави извода за неуспех. Не всеки автор би могъл да блесне от първия опит за роман. Литературният свят запомня дебютния роман на младия естет Ерих Мария Ремарк, защото никога повече не се завръща към своя изворен стил на писане.

Главният герой Фриц Шрам отива при госпожа Фридхайм на гости. При разходката до там, той обръща внимание на най-малките детайли от пейзажа, които връщат у него спомени за Лу, по-късно разбираме съдбата ѝ. Възхищава се на всяка природна красота – цъфнали цветя, пречупените лъчи на светлината, прелитащите лястовици. Болезнени стари стихове сами се припомнят от гледката. Натурализмът прелива от малки до големи детайли в целия роман и  е един от стиловете, с който  ще се прочуе Ремарк.

 В пищната къща среща  Елизабет и пред нея изявява всичките си качества в изкуството – свири на пиано, разказва рисувателни методи и поезията е след всяка негова втора дума. Предлага на момичето да стане модел на недовършена картина. Всичкото перчене е, че в нейния образ вижда отминала любов. 

Профилът на Фриц Шрам в началото клони към човек на изкуството, само те обръщат внимание на всеки малък детайл, които ги обкръжава и очите им съзерцават красивото там, където многото погледи, не виждат нищо освен цветя, птички, отражение, детски смях, облаци и др.  В следващата глава отиваме в таванската му стая място, наречено от Фриц „Мансардата на бляновете“. Блян на всеки 15  ̶  17 годишен хлапак е да живее в мансарда и да е неговата бърлога. Но Фриц използва своето кътче като център за изкуства.

В 200-те страници сюжетът се движи от визитата на Елизабет, пристигането на Ернст, спомени от миналото, възхвала на живота и смъртта, всички приятели на Фриц – Паула, Фрид, Елизабет и Ернст, които са непрестанни гости на Мансардата на бляновете. И Трик, на която бива показан правия път от романтика Фриц Шрам. Хаосът е пълен и богат. Читателят проследява изкуствоведа, помагащ на всеки почукал на вратата му, за да намери правия път, даващ съвети, вникващ във философията на живота. Портретът на Бетховен е издигнат на пиедестал. И почитащ картината на Лу, нарисувана лично от него. Заради нея, изгаря дни и нощи в миналото, били са заедно, но след смъртта ѝ изпада в ямата на депресията. От дупката излиза сам –  променя светогледа си и намира смисъл в живота, да помага на другите.

Цветята украсяват всяка негова жилищна площ, независимо дали има пари за храна или не.

Известно време бърлогата ми, въпреки хроничната липса на пари, се радваше на пищни цветни оргии…

Оригинален изказ и значението на думата е използвана правилно, стил, който не напуска Ремарк до последния му роман.Кой купува цветя в безпаричие? Фриц Шрам, непоправимият романик, разбира се. Цветята символизират различни мотиви. Червените рози обсипват Мансардата на бляновете, символ на любов, неизказани чувства. Пребогато се срещат пред картината на Лу. Усещах какъв ще е краят на Фриц Шрам и очаквах да се спомене за карамфила, цветето на смъртта. Но липсата също е символика, Фриц Шрам ще живее в умовете на приятелите си и духът му вечно ще е гост на стаята.

  Останете заедно… Така всеки ще има опора в другия. И не забравяйте останалите хора! Давайте Не търсете благодарност! Вашата съвест ще ви благодари сама достатъчно. Раздавайте духовност на света…

Проблемите в сюжета не са натрапчиви, но ги има – действието е прекалено линеарно, да има разказ на спомени и скок към друг герой обачe не решават проблема.  Винаги излизам прав, когато усетя, че главата ще свърши и започва новата. Приключи ли мотивът, който движи сюжета се преминава към друг, но има известна пауза от меланхолия, спомени за Лу и терзания за любовта. Повторяеми сцени, като червената светлина на залеза обливаща стаята, мъдри стихове, Елизабет и Шрам пият вино и разговарят. Променя се броят на персонажите, мястото и участниците на сцената. Образът не.

Разчупването идва малко след средата. Пренасяме се при Ернст, заминал за друг град, изживяващ бурна творческа кариера на пиaнист в комбина с красивата певица Лана Райнер, която притиска в обятията си Ернст. Сюжетът и читателят взимат глътка въздух и наход идват терзанията на пиaниста, че е изоставил Фриц и любовта на Елизабет. Драма във вкуса на млaдежко изживяване, което е в приятни граници.

За смъртта на Фриц, Ернст научава от писмо. Макар да се е отклонил от правия си път, отново го намира  над трупа на единствения си истински приятел. Нотката на „простих ти Ернст, бил си подведен“, е изречена от Елизабет, но продиктувана от Фриц. Въпреки смъртта на ексцентричния герой, краят е щастлив.

Лутането в сюжета не прави романа лош, а напротив – оприличен е на живота на младите, живот, изпълнен с хаос и лутане в необятното битие, който е пълен с радост, тъга, любов и най-вече изживени незабравими мигове с приятели. Красотата на тази възраст е  предадена на всяка една страница. Фриц Шрам посвещава живота си на изкуството и образът му уплътнява красотата на живота, която всеки в млада възраст вижда.

 Здравият, жизнерадостен човек ще каже: Какъв чудесен ден! А Друг, болен и измъчен, ще каже: Какъв мъчителен ден! – а денят е един и същ. Всичко зависи от това как го възприемаме.

Младият Ремарк успява да напише роман класика за „Тийн литература“.  Всички качества на Фриц Шрам можем лесно да ги намерим и в биографията на Ремарк – рисуване, музика, четене, разходки с приятели и още много неща. „Мансардата на бляновете“ е от малкото книги, в които авторът след като я напише отива на война. Осемнадесетгодишният войник излиза от Първата световна война променен.  Следващите му произведения, до едно са повлияни от травмата. Неопетненото съзнание на Ремарк показва с първия си дебют на литературната сцена каква посока би поел, ако не се беше срещнал със смъртта, а именно романист до края на душата си. Но Историята избира да убие романиста и му връчва прозвището „автор на антивоенни романи“.

Издателство „Сиела“  2017 г.