Пролетната умора е известно състояние на всеки, който преживява прехода между зима и пролет. Факт е обаче, че все повече хора я използват като начин да оправдаят своето бездействие и емоционалните си състояния. „Все едно и също правя“ и все до никъде не стигам…

Адаптирали сме начина си на мислене спрямо климатичните условия. Навън вали и е мрачно – тъжни сме и искаме да сме вкъщи, за да се завием под одеялото. Слънцето пече и птичките пеят – време е за дълги разходки и да се срещаме с повече хора.

Това не обяснява защо точно преходът от студено към топло време предизвиква чувството на умора в нас. Не е ли по-логично и ние като животните да се събудим от зимния си сън и да разцъфнем като природата, готови да поемем слънчевите лъчи по кожата си?

Пак е пролет цяла от слънце и цветя, но защо ли ми е тя?

Защо ли ми е пролетта, когато мога по цял ден да лежа?

Пролетната умора не може да действа като обяснение за всяко състояние в живота ни. Ако сме тъжни, нека сме тъжни и без да обвиняваме нея. Нито себе си. Чувствата ни не са сезонни. Може да ни е по-лесно да махнем с ръка и да кажем „Все тая, сигурно е от пролетната тъга.“, но замисляме ли се откъде идва тя?

Може да прозвучи странно, но мисля, че няма нещо такова като пролетна умора. За някои хора тя дори е целогодишна. Ако повярваме прекалено силно в нея, ще се появи, без да сме я искали. Така работи плацебо ефектът. От друга страна, ставаме по-склонни да си дадем почивка. Или да направим пролетно почистване вкъщи. Хората сме креативни същества и винаги ще намерим обяснение за действията си. Дори понякога то да се опира до смяната на сезоните.