В играта на шах съществува или победа, или пат, при който няма спечелили, но и няма загубили. Въпреки привидното предимство на единия играч, стигне ли се до пат и за двамата играта приключва по един начин, без значение колко добре се е представил всеки от тях.

В политиката ситуацията не е по-различна. Всеки играч (партия) се опитва да изиграе ходовете си (предизборната си кампания) максимално добре, за да стигне до победа (да влезе в парламента). Похарчват се хиляди левове за реклами, билбордове, обикаляне на градове, купуване на гласове, за да се получи накрая същият резултат, като на предишните избори. Има ли смисъл да се изразходват толкова усилия в една игра, в която накрая няма победители? Всеки не играе ли, за да спечели, или играе заради самата игра?

Вероятно и този път няма да се сформира правителство, което няма да е изненада за никого. Изненадващо е защо продължава този омагьосан кръг на играене с получаване на един и същ резултат, но винаги в очакване на различен. Но надеждата умира последна, нали така?

Играта на избори може и да беше интересна в началото, да пораждаше гореща тръпка на очакване, но след пет привидно „спечелени“ опита, тя губи освен блясъка, но и смисъла си. Тези „опити“ може и да бяха спечелени от някоя партия, но след като не се сформира правителство, дали наистина могат да бъдат определени като победи? По-скоро не.

Затова и играта на шах и политиката толкова си приличат, има ли пат се започва нова игра, докато не се стигне до победа. Но може би нашите политици искат само победата (да спечелят изборите), но не и отговорността, която върви с нея (реално да вършат някаква работа), но това никога няма да го разберем. Вероятно всичко се свежда до парите и им е по-удобно да се въртят избори след избори, да няма редовен кабинет, някакво псевдо служебно правителство да имитира дейност и да се замазват очите на гражданите, но какво ли разбирам аз? Сигурно просто политиците толкова са загрижени за нас, че не могат да рискуват да си заровят егото, да създадат правителство и да вършат работа. Още по-сигурно е, че са ужасени от мисълта да ни разочароват, техните скъпи избиратели, и затова са приели помежду си закона „Не правене на нищо“, с който се лишават от опасността да сгафят, вършейки някаква истинска работа.

Но колкото и да сравнявам играта на политика с играта на шах, тя никога не би стигнала класата на шаха по простата причина, че при него има правила, което не може да бъде казано за нея.