Пети избори за две години. Пет пъти едно и също. Една и съща театрална постановка, със същите главни актьори, но с все по-малко публика.

Естествено, както представлението на сцена, така и изборите протичат по един и същи начин – гласуваме, те отиват в парламента, карат се, обиждат се, идва служебно правителство и после пак гласуваме и всичко се повтаря.

Страната играе поредната партия шах, на ниво което би затруднило и гросмайстор. Нещата започват понякога добре, понякога не, но винаги изпадаме в пат и нямаме други възможни ходове.

Може ли да виним хората, на които им е омръзнало от тази игра и вече не им се играе? Не, не можем. Можем ли да виним хората, които никога не са проявявали интерес към играта? Сложен въпрос. Всеки човек над 18-годишна възраст има правото да гласува, но както знаем от данните, по-малко от половината го правят. Попадаме в пат, завесата се затваря, отиваме на избори…

Най-дългата партия шах е продължила 20 часа и 15 минути. Ние играем вече 2 години – без да ѝ се вижда края. Но надеждата умира последна, въпреки че вече е на животоподдържащи системи. И преди са го казвали, и сега ще го повторя – трябва да се гласува, за да се намери изход от този пат, колкото и да е трудно. Със седене, мрънкане и бездействие, няма да се получи.

Протестите, с които започна поредицата от избори дадоха на хората надежда за промяна. Изборът беше в ръцете на младото поколение, но те не се справиха с поставената задача. Оттам започна спадане на избирателната активност, спорове сред „политиците“, връщане на мандати, дърпане на вратовръзки и всякакви други интересни сцени. 

Има ли изход от този кръг? Да, възможно е, но най-вероятно ще има и шеста постановка, още една партия шах, още едни избори. Дали това ще ни вкара в поредния пат, ще разберем тогава.

Но засега – наесен с песен.