18 май. Ходите по улиците и сякаш всичко в столицата спи. Дъждът е спрял само преди няколко минути и е време слънцето да изгрее и да освети намокрените софийски улици. За живеещите в София и следящите новинарското пространство през последната седмица е ясно, че днес е обявен като ден за национален протест в България. 

Десетки работници от Федерацията на транспортните работници и Съюза на транспортните синдикати излизат по улиците, за да искат едно – промяна. 

На площад „Независимост“ обстановката е интересна – от една страна се веят сини знамена, във въздуха се усеща патриотичен дух, жаден за промяна, преобладават свирканията и барабанните удари.

От друга страна, виждаме седналите по всички възможни места хора пред Министерски съвет. Сигурно почиват от дългия си поход от Министерството на финансите до прозорците на властта.

Едновременно виждаме бойната готовност на хиляди граждани и апатията на други.

Блокадата не е само

на транспорта,

но и на обществото ни. 

Следва миг на тишина, в който можем да чуем разговорите на преминаващите през площада. Някои изразяват своя скептицизъм и излизат от тълпата с думите, че нищо няма да се промени.

А други пък са просто стари познати, впуснали се в разкази за миналото, настоящето и бъдещето.

Виждаме жажда за действие, но не и общо желание да се действа по решаването на проблема. 

И отново чуваме свирките, подвикванията “Ууууу”, които карат сърцето ни да бие по-силно от обикновено. Защото дори да сме близо до тях, се чувстваме безкрайно далече от работниците, изпаднали в една несигурност. 

“Какво се случва тук? За какво протестират?” – пита ни непознат, но любопитен чужденец. Обясняваме му, като той продължава с въпросите си. След това се отдръпва и се превръща в това, което сме и ние – едни случайни наблюдатели.

Изведнъж чуваме непознат женски глас, който изразява своята благодарност към всички, “които днес са избрали да не бъдат на работните си места”. Тя споменава и конкретните искания към управляващите – „актуализация на бюджета, за да има средства и за градския, и за междуселищния транспорт.“

След него своята реч има шанс да произнесе Александър Шопов от „Метрополитен“.

“Къде бяхте преди? На работните си места, за да водите другите хора до работните им места. Задачата ви е да карат хората да се чувстват в безопасност. А къде бяхте, когато цените скочиха и всичко се обърка? Отново на работа.”, добавя Александър Шопов.

След тези думи сърцата ни сякаш спират, защото осъзнаваме едно. В своята “мисия” да осигурят на обикновените граждани сигурност, тези хора рискуват своята собствена. Не че по време на война изобщо можем да говорим за някаква сигурност…

И така….протестът продължава, а ние тръгваме. Навън е все така празно.

Все пак градът все още се пробужда, слънцето едва преди малко изгря.