Реалността не удря шамари, тя налага с юмруци…

Този текст разказва за юмруците, за агресията в хората и за огромния проблем с битовото насилие, за който малцина смеят да говорят.

Гледам новинарските емисии на националните ни телевизии и две новини силно дразнят представата ми за света и будят в мен емоции, които даже не знам как да побера в думи. Едната е за Митко – чорапопродавача от Пловдив и бизнесмена, който е упражнил насилие върху него, докато преминавал през заведението му. Другата – за зверско насилие е от град Петрич, където 44-годишен мъж почина, след като бе пребит в опит да предотврати конфликт между две компании.

Двете истории са съвършено различни, но и болезнено еднакви. Два разказа за насилието, което ни среща по улицата, за пропадането на човешкия морал до дъното на нечовешката агресия, за несправедливостта и хората, помислили себе си за по-висши създания от другите.

В единия случай става дума за конфликт между нормален човек и между Свръхчовека-бизнесмен

За да не бъда разбрана погрешно, се налага да поясня какво влагам в двете определения. Нормалният човек е Митко – продавач на чорапи, дружелюбен, печелещ пари за изхранване на семейството си с честен труд и усмивка на лице. Нормалността, колкото и трудно да бъде да ѝ се даде определение, в конкретната ситуация свързваме с Митко, който е човек, работещ по улиците на Пловдив, без да претендира за изключителност и без да има желание да стъпче някой друг човек, продавач на улицата и да отнеме шанса му да припечели някой лев. Свръхчовекът бизнесмен е такъв тип актьор, който освен че претендира за изключителност и има себе си за по-висше създание, носи характерен заряд на пазач на територия. Проблемът е, че начинът, по който Свръхчовекът пази територията си и имиджа си, е с насилие. И то не с какво да е насилие, а с комбинация между вербална агресия и мигновена готовност за борба. Тук идва проблемът – някои хора се смятат за по-стойностни от други и си позволяват да налагат тази несъществуваща разлика с агресия. Краят е относително щастлив – поне докъдето приключват журналистическите репортажи – Митко е получил обществената подкрепа на хората от Пловдив и е щастлив да продължи живота си. А Свръхчовекът, който реално е малкият човек в историята, е получил обвинения и обществено недоволство, куп проблеми в съда и свръхболезненото – доказателство, че образът на самия себе си, който той има в съзнанието си, е несъществуващ.

Доброто просъществува, поне докато не се разбере ще бъде ли осъден насилникът и как.

Другата мрачна история за смъртта на морала няма щастлив край. Ако погледнем философски на ситуацията, ще видим, че този сюжет – някой, помислил се за божество, със или без алкохол и наркотични вещества в кръвта си, решава проблемите си с насилие и не се интересува нито за секунда, че е възможно да съсипе нечии друг живот, всъщност няма край. Най-лошото се случва и човекът, имал намерение да помогне в разрешаването на конфликт между непознати, се оказва жертвата не само на спречкването на двете компании в Петрич. Жертва на пропадналия до дъното морал, на липсата на ясно самосъзнание за стойността на човешкия живот, на зверството у човеците. Да пребиеш човек до смърт без дори да го познаваш и да не можеш да дадеш две причини защо.

Това не може да продължи да се случва повече. Не можем да продължим да живеем в свят, в който вървейки по улицата в една обикновена сутрин можем да бъдем убити. Свят, в който Свръхчовеци си са въобразили, че държат съдбата в ръцете си, и че могат да разполагат с нея както пожелаят. Не можем и не трябва да продължим да живеем в свят, в който, човек умира в опит да спре насилието, умира като жертва на това, срещу което се бори.

Смъртта далеч не е само за добрия мъж

а и за цялото му семейство, за всичките му приятели и познати, които с неизмерим страх осъзнават, че утре може да са следващите.

Не знам как да приключа този разказ, защото докато пиша тези редове, в главата ми се въртят ужасни сценарии. Утре, даже още днес подобна нелепа смърт може да сполети мой близък. Или мен. Или теб, който четеш това. Всъщност все тая е кой ще бъде следващата жертва на насилие – проблемът е, че ще я има. Че агресията ще продължи на расте и да избива от хората по всяко време на всяко място. Трябва сериозно да помислим как да ограничим и какво може да направи всеки от нас, за да намали поне с милиметър тази тенденция на растящо насилие.