Ало, 112! Аз съм Журналистиката, станах жертва на измама!

Един зяпа, друг – лапа!

От древни времена, новото и различното са събирали погледите на избраните, годни да ги открият. Там, където природата украсява Земята, обикновено цивилизацията слага своето мрачно петно, бавно разрушавайки неповторимостта и красотата, превръщайки ги в благодатна почва за постигане на нечии цели, интереси и благоденствие.

Разсъждавайки върху това, какво е журналистиката и каква е ролята и в българското общество, не мога да се не се спра върху нейното определение – „Журналистиката е практиката на събиране, анализиране и интерпретация на информация за актуални събития, теми, явления, личности и тенденции на съвременния живот, представена в различни жанрове и форми и разпространена за масова аудитория.“ Думи и словосъчетания, с мащаба на задължение за истинност, лоялност към гражданите, проверка на информацията, обективност, форум за обществена критика и компромис, значимост и състоятелност, са оставени на заден план, при добрите практики, където почива и съвестта на голяма част от българските медии.

Не желая да преекспонирам с образа на седящите зад клавиатурата ни сънародници, но е твърде наивно да смятаме, че терминът „журналисти“ е достатъчно задължващат, за да ги накара да спрат да преследват собствените си интереси, щом кариерата им в достатъчен смисъл, се основава на ползите и изгодите на трети лица. Щетите, които подобни паразитни експлоататори нанасят, умишлено или не, причиняват рани, които честните, почтени, добросъвестни и морални публицисти трудно лекуват. А когато го направят, оставят белега за случилото се, като предупреждение.

Хиляди са примерите за жертвите на Четвъртата власт

а пускайки новините се налага да подхождам с извънмерна бдителност и недоверчивост, с цел да не бъда заблуден от задкулисие, интриги и подмолност. Като след продължителната употреба на опиум, у мен остава само чувството за безнадеждност и параноя. Какво обаче се случва в сърцата и умовете на хората, които лековерно вярват на чутото и написаното, чиито източници на информация са ограничени от собствения им мироглед и дребни нужди? Ще ви оставя сами да разсъждавате, какво една общност, уверена, че сама е достигнала до истината, е способна да промени в себе си или да приеме…

Когато фактите говорят, и боговете мълчат. Реалността, че сме на 112-то си място по свобода на словото, най-ниското в Европейския съюз, тормозът над журналисти заради разследвания в корупция и „езикът на омразата“ са само част от факторите, потискащи химикалите и поддържащи родната действителност.

Някой трябва да плати за думите.

Хипотетично, ако обществото не се интересува от „прекрасната“- избраната от медиите редакционна политика, а третите лица не получат нужното, за да сложат красивите си маски, по улиците ще се напълни с жълти коли с бяло-черни ленти, карани от културни и начетени шофьори.

Преди да захвърляте с лека ръка част от възможностите, които ви се предоставят, излагайки на показ чистите си помисли, очарователни намерения и възгледи спрямо бъдещето ви като „обективни журналисти“ и „неопозорени професионалисти“ – помислите дали ангелите ви са толкова жизнени – колкото идентичните парадни убедености, които така благородно си повтаряте. Самите вие вероятно ще станете част от ролята на журналистиката в родното пространство и колкото наивно да звучи, когато това стане, ще трябва да изберете страна, взимайки първата си поръчка.

Неизчерпаемият източник на информация, манипулациите, липсата на всякакъв вид компетентност, икономическата зависимост, репресиите и спекулациите за цензурата в родното пространство са повод да опиша медийното присъствие, в неговата цялост, с една единствена дума. Халтура. Докато националното съзнание остава елемент от проблема за ролята на журналистиката у нас, считам за излишно и непотребно, да се търси вина в някой друг.

Лакомници, „търсенето и предлагането“ е най-старият икономически модел!

Робърт ХРИСТОВ