Рей Бредбъри остава ненадминат с изкуството да накара читателя си да мисли, докато чете, да разсъждава, след като остави книгата и да живее с мисълта за нея, след като отдавна вече я е прочел. Оказва се истински магьосник и предвещател на живота ни днес, като доказва това с всеки ред от творчеството си.  

 ,,451 градуса по Фаренхайт“ е класическият пример за това. Бих могла да я описвам с дни, но ще синтезирам мисълта си в едно изречение. Антиутопия, която остава в съзнанието. Макар и написана през далечната 1953-та, книгата безупречно отразява действителността на дигитализираното общество на 21 век. Именно това я прави толкова актуална и значима днес.

Действието в „451 градуса по Фаренхайт“ се развива в неопределен град, в неопределено бъдеще време след 1960 г. Романът е разделен на три части: „Огнището и Саламандърът“, „Ситото и пясъкът“ и „Яркият огън“. В него се описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. За щастие, ги има и добрите герои в историята. Малката опозиционна група на хората-книги се заема да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения.

По време на написването на книгата в САЩ шпиономанията е в разгара си. Въпреки това, Бредбъри не дава живот на романа поради обтегнатата ситуация в страната и заради цензурата. Мотивира го опасността от формиращото се общество на неграмотни, луднали по средствата за масова информация хора, които поставят емоционална бариера между себе си и реалността.

 Не го провокира постоянният маниакален контрол на ,,Големия брат“, в лицето на правителството, а по-скоро ,,Малката сестра“ – aпатията, плъзваща сред хората, заедно с препятствията, които ни спират от това да имаме адекватен поглед към пътя и целите ни. И именно затова създава този роман, за да разруши разрухата, преди тя да си е свършила работата.

Накратко, историята е представена от автора чрез емоциите, вижданията и най-вече душевния катарзис, който претърпява главният герой – пожарникарят Гай Монтег.  Самото му име „Guy” ни подсказва, че той е един от многото други и събитията в живота му не са неповторим случай. Точно тук идва моментът на идентифициране с образа му. При прочита на тази антиутопична история е почти невъзможно да не се  направи лична  асоциация с преживяванията на Гай – човека в тълпата. Въпреки че е един от многото пожарникари, натоварен със задачата да опожарява и разрушава книги, история и култура, той  се „събужда“ и се противопоставя на системата. С помощта на едно 17-годишно момиче и писател, оцелял след мелачката на системата, Гай дори успява да я разруши.

Трудно е да не бъдеш докоснат от книгата. Докато прокарваш пръсти по страниците и редовете, мислиш, премисляш и изживяваш всяка част от историята.  Именно затова препоръчвам да я четете на книжен носител за засилване на чувството. А ако обичате и да слушате музика, докато четете, то тогава Another brick inthe wall на Pink Floydе задължителна песен.

Учудващо за американски автор, Бредбъри не дава очаквания щастлив край на историята. Всъщност… дори не слага край. Oставя последните страници в най-кулминационния момент точно, когато ти се иска да разбереш дали предположенията ти ще съвпаднат с неговите, дали ще можеш да си отдъхнеш, или да заплачеш. Същинска разруха на представите! Когато всичко е унищожено, не остава нищо друго освен да се възроди, да започне отначало. Нали човекът крепи надеждата, а не тя него?

Оставям няколко незабравими ключови цитата от антиутопията на Бредбъри като финал, за да провокирам любопитството на тези от вас, които все още не са чели книгата. А до тези, които са я изживели вече поне веднъж, то това ще бъде като сладко-горчиво припомняне.

Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност.

Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи. Нещо липсва. Огледах се наоколо. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите, които съм изгорил през последните десет-дванадесет години.

Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да изглежда като нещо цяло.

Защото телевизията – това е ,,действителността“. Тя има непосредствен контакт с тебе, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Това,което тя ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум няма време да протестира и да каже:  ,,Що за глупост!

Автор: Даниела Лалова