За общежитията в Студентски град се носят много митове и легенди, но, за съжаление, тези, с които ще ви запозная, не включват гръцки богове и неугасващи страсти.

Този тип легенди започват с един човек, на възраст 19 години, още млад и неопитен, който за първи път се среща с жестоката реалност. Една вечер той съвсем спокойно си лежи в леглото, обзет от среднощни размисли за живота и, както изглежда – за жалкото си съществуване на тази земя. Изведнъж нещо, което прилича на голяма черна точка, в рамките на 2 секунди взима разстоянието от тавана до леглото му и започва да пълзи по тялото му. Хлебарка. След като му отнема поне 30 секунди да спре пискливите звуци, излизащи от устата му, той се пресяга за най-близката вещ до него и мазно размазва хлебарката за новата си тениска. През цялото време един въпрос се върти в главата му: „Откога тия долни твари имат крила?“, съпроводен с много красиви изрази, включващи майките хлебарки.

Така преминават доста от вечерите на студентите, които съдбата е отредила да живеят около мърлячи,чиито най-добри приятели са точно тези любимци. Всички сме виждали някои от онези хора, които извеждат на каишка зайците, костенурките и дори прасенцата си.Скоро в Студентски град ще се наслаждаваме на почти същата гледка, само че на разходка ще бъдат водени любимите ни хлебарки. Помнете думите ми!

Ала тези демонични изчадия са едно от малкото нещастия

с които се сблъскват хората в Студентски град.

Преди да се настани в общежитие всеки един първокурсник минава през няколко процеса. Първия ще нарека„очакването на свободата“. Ах, колко е хубаво, че мама и тати няма да ги има до главата ти през 2 минути! Ще правиш, каквото си искаш, ще живееш сам, колко по-добре може да бъде? Е, да, ама не. Като те затворят с още двама човека в стая, в която можеш само да се обърнеш, екстазът от свободата някак си изчезва.Когато имаш на разположение едно легло, а – ако си късметлия – и бюро, 1/3 гардероб и шкафче, започва да ти липсва голямата къща на мама и тати. Точно тогава влакчето е на най-високата точка и идва сюблимният момент, в който разбираш, че нещо здравата си се объркал. И май си на грешното влакче. А влакчетата задна предавка нямат.

После следва „голямото чистене“. Веднъж видял на какво прилича подобието на стая, хващаш парцала, без да имаш право на друг избор. А, докато се опитваш да изтъркаш кафявите петна по пода, налагайки си да не мислиш от какво аджеба може да са, пак се връщаш на цветущите изрази, включващи майките на хората или по-скоро свинете, които са живели тук преди теб. Въпреки че май и прасетата на село са пазели по-чисто от тия.

Неизбежен е следващият етап – отчаянието

То е съпроводено от оплакването от всяко едно нещо в стаичката или – за да съм по-точна, ще го нарека Килера, понеже навсякъде има кутии и пликове с дрехи и обувки, защото, както вече споменах, са благоволили да ти предоставят само 1/3 от гардероба. Припомням си времето, в което гледах „Сексът и градът“ (въпреки забраните на мама) и съм почти сигурна, че дрешникът на Кари Брадшоу е по-голям от стаята, в която се налага да живеят студентите. Но това е реалността и за 30 лв. на месец явно не дават повече. 

Тук идва и проблемът с парите. Спомняш ли си, че беше щастлив, защото ще правиш каквото си поискаш и ще ходиш където си поискаш? Е, това става трудно за изпълнение,когато е вторник, а ти имаш 10 лв. до петък, с които евентуално трябва и да се прибереш при мама и тати. Ето така се

става виртуоз в пестенето и храненето само преди припадък

След всичко това ти се налага и да се справяш със селянията в това „градче“. А тя лъха от почти всеки обитател на неговите улици. Постепенно започваш да свикваш с хлебаркит епаркури, с килерчето вместо стая, със скърцащото легло, със смърдящия вече четвърти ден боклук на съседите и просто спира да ти прави впечатление. Защото за Студентски град няма спасение. И само, ако не ти пука, можеш да оцелееш тук. 

Автор: Петя Видолова