Вървях, оглеждайки се наоколо. Стиснах чантата близо до себе си. И още щом видях табелата „Женски пазар“, вече знаех какво ме очаква.

Обърнах се наляво и пред очите ми изскочиха няколко възрастни дами… Оглеждаха с интерес и голямо желание, за да намерят най-изгодната и най-качествената стока… Както винаги, се оказа, че кантарчето лъже с някой и друг грам… Но, разбира се, търговците „случайно се бяха объркали“.

Окичени и нагиздени пендари, които чакаха новия си купувач. Погледнах  ги. Представих си тези парички, поклащащи се в ритъма на „българската музика“ и тогава се запитах къде са нашите ценности? Kъде е народната носия?…

Но изведнъж, целия мираж рухна,защото едно младо момиче се беше залетяло точно към тези „съблазнителни пендари“. То извади банкноти, взе синовото костюмче и беше най- щастливото на земята, а аз…

Oстанах безмълвна и попитах – къде е българското? Няма кой да ми отговори

Повървях напред леко отегчена, но отново ме посрещна поредната любезна търговка: „Моме, купи си цигари“. Отново стиснах чантата си и не отговорих със същата „любезност“, но се сетих за цигарата,която аз може би никога няма да запаля, но която ще отрови душата на един невинен млад организъм. Изведнъж някой гръмогласно извика: „Парфюми, евтини парфюми!!!“.

Не ми ухаеше на парфюм, а на развалена душа с тежък живот, на едно болно общество

Пред погледа ми се издигна величественият храм „Св. Св. Кирил и Методий“. И тогава сякаш отново надежда огря сърцето ми… И в съзнанието ми изплува едно заглавие: „Църквата „Св. Св.Кирил и Методий“ беше обрана“.  И тогава си направих равносметка – този народ щом посяга на най- святото си, щом краде от църквата, то каква  надежда може да остане в мен.

Пред църквата обстановката беше оживена, но не се срещаха миряни, които бързат да запалят свещ, а имаше изобилие от верни представители на мюсюлманската религия. Бездомните бежанци стояха на входа и си подхвърляха: „Аллах Акбар“, една майка изтръгна сандвича от ръцете на детето си и започна стръвно да похапва. Сигурно бяха гладни,жадни, не знам, но знам, че мястото им не беше там…

А куполът на църквата, огрян от слънцето оставаше така величествен стожер на вярата….Да, но преминаващите българи дори не го поглеждаха. Защо? Може би сега по- важното беше кой ще си вземе по-евтини краставици, кой ще хване „последната промоция“. И какво говореше това? Че духовното отдавна се е изпарило…

Стана ми тъжно, отново стиснах чантата си, все едно прегръщам мама

Продължих, доколкото успях, разбира се, защото се наложи да си пропявам път между спокойно насядалите бежанци пред входа на църквата. Деца, мъже и малък процент жени, гледаха ме и сякаш се питаха „какво прави тази тук?“… Почувствах се сякаш аз съм заела тяхната територия и съм гост в тяхната държава…

И след дълги усилия, успях да вляза в църквата, запалих свещ и се помолих. Искрено желаех всичко, което съм видяла малко преди това да е сън, и когато изляза навън да видя едни усмихнати одухотворени лица, един народ, запазил своята ценностна система, трезво мислещи борещ се за справедливостта.

Но уви, това не беше сън, а беше „тежка, човешка, безока, жестока съдба“. И още щом излязох, заредена с нова надежда, чух един престарял глас да казва: „Животът – или го имаш, или го нямаш…“- Какво ли имаше предвид? Това, което аз видях преди малко ли? Че на практика си жив, но се чувстваш неспособен да живееш живота, който заслужаваш… Че няма свобода…. Няма и духовност…

Продължих напред и този път станах свидетел на един разпален диалог между мъж и жена… При раздялата им само чух- „По-добре е да си пиян, отколкото да си луд!“ – думи, изречени от мъжа…

И изведнъж се запитах, това ли е изборът – между пиянството и лудостта?

Това ли е изборът пред българския народ?- Не знам, но картината беше страшна… 

И сега оставам безмълвна и изправена пред една типична байганьовска картина – пендарите, пияните, психичноболните, бедните духом, обезверените хора, вървящи по течението…

Вече бях към края на своето приключение из „Женския пазар“, на излизане забелязах двама мъже от немски произход, които се бяха запътили да преживеят моите приключения… най-вероятно искаха да си вземат нещо за спомен от България… Искаше ми се да изкрещя:

Чакайте… Това не е лицето на България!

Пендарите не са български…търговците ни не са нечестни, не ни застрашават пияни и крадливи хора…“

Защо? Защото знаех какво щяха да получат те за „Добре дошли“ на пазара, и ме беше срам от това, което щяха да видят…Предполагах, че търговците умело ще ги подмамят…Страхувах се и да не ги ограбят, защото те щяха да се върнат с впечатления от България в родна Германия и какво щяха да разкажат? Как щеше да се промени мнението на чужденците за нас?

Знам, че чужденците утре пак ще ни гледат с недоверие, защото ние им показахме само това свое лице. Е, все пак ще запазя надеждата… и пак ще наминавам през „Женския пазар“, с искреното желание – нещо там да се е променило, нещо в обществото да е ново, с желанието да усетя едно спокойствие и одухотвореност… Може би, някой ден…

Автор: Ангелина Грозева