Студентски град не съществува. Съществуват разпадащи се блокове, изоставени зали за спорт и улици, наподобяващи швейцарско сирене. Животът в Студентски град не се върти около лекциите, а около алкохолът, чалгата  и парите.

Първоначално идеята за „градчето“ е била да има академичен вид, да събира паркове, университети, жилищни блокове, библиотеки и спортни площадки. Но в хода на изпълнението нещо се е променило и е настъпил хаосът. И в момента „академичното градче“

прилича повече на евтин курорт, отколкото на студентски кампус

Приоритет  внего не са студентите и обучението им, приоритет са парите. А пари най-лесно се харчат в Студентски град. За целта има огромно разнообразие от кафенета и дискотеки, където да похарчиш месечната заплата на родителите си. Все пак, те за това работят… Да се напиеш в Студентски град е може би най-лесната задача на света. Алкохолният туризъм е най-предпочитаното занимание там. Практикувано най-често в любимите на цяла София „33“ и „Плаза“.

Но какво става, ако поискаш да отидеш на театър? Става това, че най-близкият е на поне половин час път с кола. Че за какво им е на студентите такова чудо? На тях им харесва да са тесногръди и необразовани. Не им трябва това нещо, което може да подтикне част от тях към окултуряването. Ако все пак се оставим въображението да ни завладее

и си представим една паралелна вселена, в която в сегашния Студентски град се появи театър

бих могла да позная точно какво ще се случи там. Ще затвори врати по-бързо от времето, което отнема на група студенти да изпият бутилка уиски в „Плаза“.

Много думи секазват и пишат за Студентски град, но рядко има нещо добро в тях. Той винаги се свързва с разврат, насилие и мизерия. Но не студентите са виновни за това, което се случва с него. Той е виновен за това, което се случва с тях. Там правилата не важат за никого. „Градът“ ги направи това, което са в момента. Ценностите не съществуват, хората всеки ден прекрачват границата на принципите си. Докато съвестта остане толкова назад и започнеш да вярваш, че никога не я е имало.

Автор: Петя Видолова